понеделник, 21 юни 2010 г.

comme les lunettes.

- Остани още малко.
Очите му бяха приковани към ръцете ми, които припряно закопчаваха копчетата на ризата. Поклатих глава.
- Ще успееш да стигнеш. Няма да закъснееш. Остани още малко.
Не му отговорих, погледът ми шареше по пода на затъмнената стая, в която единствената светлина идваше от процепите на затворените щори. Застанах в едно светло петно и се наведох, за да погледна под леглото, където може би щях да открия единия си чорап или ластика или една от гривните. Нищо.
- Какво търсиш?
Изправих се, изтупах дънките си и извадих четката от чантата, за да приведа косата си в нормално състояние.
- Закъснявам. Дай ми чорапи. Намери ми ластик. Викни ми такси.
Не мръдна от леглото. Просто се излегна назад, сключи ръце под главата си и продължи да наблюдава забързаните ми движения из тихата стая. Хвърлих блузата му по него. Усмихна ми се и ме повика с пръст. Отново поклатих глава. Отворих едно от чекмеджетата му и извадих чорапи. Мои. Ето къде били всичките ми липсващи вещи. Някой друг път щях да поразгледам още. Закъснявах.
- Днес дори не ти е толкова важно. Няма да научиш нищо за един ден. И без това съм сигурен, че ще го изкараш. Остани.
Беше така всеки път. Наистина нямаше смисъл да ходя, беше денят преди изпита ми, определено нямаше да науча нищо ново. Но обичах да ходя на курсовете, беше част от всекидневната ми програма. Излизах, купувах кафе за себе си и горещ шоколад за Мей, която ме чакаше пред входа. Качвахме се горе, влизахме всяка във стаята си. След три часа излизахме, половин – един час в парка, 3 – 4 цигари. Тя снимаше, аз коментирах обектите й, после почвах да мрънкам, когато насочеше апарата към мен.
Беше първият й фотоапарат. Тоест беше нашият апарат. Но на нея винаги й се отдаваше повече, така че в един момент просто почна да прекарва все повече и повече време в нея. А аз спрях да го искам. После започна да събира пари за нов, после за още един. Обективи, стативи.. Неща, от които все още не разбирам. Снимаше с този само в тези вечери, когато седяхме двете до езерото и се смеехме, както го правехме преди години, в училище.
- Няма да останеш.
- Никога не оставам. Но ще се върна довечера. Ще ти донеса шоколадче. – Очите ми се усмихнаха, докато го целувах по бузата.

Дръпнах се бързо назад, забравила, че ме е хванал през кръста. Залитнах и паднах върху купчината дрехи на земята. Добре, че бяхме разхвърляни. Много разхвърляни.
Изскочих от апартамента, взех разстоянието до кафето на бегом. Усмихнах се на Джен, която работеше там открай време. Подадох й парите, а тя ми бутна чашите в ръцете и кимна за чао. Знаеше, че закъснявам. Винаги закъснявах.
Мей се беше облегнала на стената на сградата, слушалки в ушите, покрити с кичури лилава коса. Тетрадка в едната ръка, чантата на фотоапарата в другата. Винаги така. Видя ме и ми кимна, докато почукваше върху часовника си. Усмихнах се извинително и запърхах с мигли, което само я накара да избухне в смях. Даде ми тетрадката и все шоколада си.
- Само като си спомня, че преди аз бях тази, която винаги закъсняваше. Оливаш се. Пак искаше да останеш?
- Винаги иска да остана.

Само че тя нямаше това предвид. Появи се онази усмивка, която винаги цъфваше върху устните й, когато се опитвах да пробутам някоя малка лъжа.
- Да, исках да остана. Винаги искам.
- Противно. Противна си. Сте. Бързай, последният ни ден е.

Кимнах и тръгнах нагоре по стълбите, взимайки по три стъпала наведнъж. Двете зали бяха една до друга, отворихме едновременно вратите и учебният процес ни погълна изведнъж. Ходехме на курсове от около 5 месеца след една вечер, когато ни обявиха за най-несериозните момичета. Пък и ни харесваше, двете бяхме най добри, всяка във своята среда. Или поне така говорехме една пред друга, иначе всяка вярваше, че другата е по-добра. Най-добрата.
Драматургията й се отдаваше. След всички гадости, през които преминахме последните години, й идваше отвътре. Не беше игра, просто връщане на спомените, преживяване на миналото в сегашния момент. Не че не беше добра. Беше. Просто не беше игра. Беше си просто тя.
Аз продължавах да пиша. Това е. Просто продължавах да пиша.
Последни три часа. Последни три часа от тези пет месеца. Последно излизане от входа, последни снимки точно в толкова часа. Последен път, когато чувам писането на маркера по дъската. Последен път, когато ме карат да чета статия на глас. Последен път, облягам се на стола. Последна глътка кафе в тази стая, на тази маса. Последен път, когато хвърлям нещо в това кошче. И последно, заветно тик-так на този часовник.
Симпатичната писателка, която изнесе лекцията този път, ни благодари. Хвали практическите ни умения, казва, че трябва да поработим върху теорията. Усмихва ни се, пожелава ни късмет. Тръгвам си.
Мей вече е отвън.
- Ето едно последно нещо, хъх.
Усмихвам се на начина, по който успява да каже моите думи. Кимвам. Тя вади фотоапарата, настройва нещо. Не знам какво. Побутва ме, казва ми да позирам. После ми се кара, че изглеждам изкуствена. Щраква точно тогава, когато изглеждам като парцал. Усмихва се мило и ми праща въздушна целувка. Не мога да се сърдя. В крайна сметка това са си нашите снимки.
- Извинете. Извинете. – Обръща лилава глава към една жена, която върви по улицата. – Може ли да ни снимате? Да. Тук. Онова копче. Махнете капачето.
Щрак.
- Мерси много. Приятен ден.

Зелената й рокля се повдига леко от вятъра, едно момче на съседния тротоар свирва. Кос поглед, той си продължава по пътя. Ние вървим към парка, към нашата пейка, от нашата страна на езерото. Усмихваме се. Тя, защото е лято. Аз – защото някъде по света е зима.
- Tequila night?
- Exam morning.

Решено е. Тя вади телефона от джоба си, набира. Едва чувам гласа на Лоу, усещам че се усмихва. Мей ми прави знак да й запаля цигарата, докато му казва да събере хора, да купи лимони и да провери дали имаме текила. Естествено, че имаме текила.
Съквартиранти сме от средата на зимата и общо взето с две такива като нас той е човекът, който се грижи за домакинството в апартамента. И за храната напоследък, след като аз прекарвам повечето си вечери навън. А тя никога не е можела да готви.
- Обади се на Ромео, все пак трябва да има кой да те следи дали ще можеш да мръднеш от леглото на сутринта. – Подиграва ми се.
- Ти ще изпиеш всичко преди да успея да се доредя до чаша, така че не мисля, че е необходимо.

Въпреки това му пращам съобщение и пускам телефона си обратно в чантата преди да дочакам да отговори. Ще дойде.
- Честита зима, пухкавелник.
- Честито лято, чушко.

Всяка се радва за своето си. И за това, че другата се радва.
- Норвегия.
- Реши ли все пак дали да отидеш? Трябва да отидеш.
- Само се опитваш да се отървеш от мен.
- Не, просто говориш за тази Норвегия от девети клас. Само месец е. До края на лятото ще си се върнала. Ще имаме време за малко бележки по пейките. Ще изживееш лятната ти зима. Трябва да отидеш.
- Страх ме е. Не обичам да съм сама.
- Ще говорим. Постоянно. Ще снимам всичко наоколо.. няма да се чувстваш сякаш.. ГОСПОДИ ! Погледни ! Понито!

Хората около нас почнаха да ни гледат, а ние просто се взирахме в Понито. Разговорът отлетя. Не й се отдаваше да бъде сериозна и да ме кара да правя разни неща.
- Хайде, нека те снимам.
- Не. Не искам. Не искам.
- Ставай.
- Не искам.
- Аз ще стана?
- Мразя те.

вторник, 8 юни 2010 г.

what is u, is me.

What defines a best friend? What are the requirements to be a good best friend? How many hours a week does it entail? Stupid questions that have no answers. A best friend is not defined by how many times they talk on the phone, or how many hours they hang out together. It is not defined by how many sleepovers they gossip at, or how many inside jokes they have. There are no requirements or laws that state that a good best friend must hang out with them every weekend, or tell each other every little detail. A best friend is a matter of opinion. It is the person who has been there for you through everything, not just through the fun things, or the little things. It is the person that you call when you are at your absolute worst, it is the person who saves you when you didn’t even notice that you needed saving, mostly it is the person who accepts you for who you are, and the person that you are becoming.


не мога да пиша, затова използвам чуждите думи. правя го понякога, прости ми.